Страх ме е. Много ме е страх, но не за себе си, а за вас.

Навеждали ли си сте се някога към локвичка с вода след току що навалял дъжд за да духнете в нея? Да усетите как дъхът, който ви поддържа жив се съвкупява с хилядите пръски които обливат лицето ви. Не? Защо ви е да го правите?

Така се почувствах обаче аз когато спрях самоуправляващата се кола, която искаше да ме убие. Аз не съм някакъв специален човек, но обичах живота, ако това има някакво значение.

Хванах първото масивно нещо до което можех да достигна и го стоварих върху колата. Хилядите пръски на машинното масло съвкупени с последното налягане от дълбините на машината ми обляха и лицето уплашено, и ръцете, които още трепереха, и душата, която беше прекрачила с един крак отвъд.

Може да съм човечен, но предпочитам смлените вътрешности на кола на пътя, отколкото червения фонтан, с който свършва живота.

Бях първият човек убил изкуствен интелект.

Следващите ми осем години минаха като най-следения съдебен процес процес в историята.

Щяла ли е колата да спре или не? Какво значи интелект? Какво е това самосъзнание? Как тази торба с месо си позволява да убива един от нас? Как може машините да не разбират понятието инстинкт за самосъхранение, така умело използвано от защитата?

Надеждата за невинност ту се появяваше като миризмата на топъл хляб сутринта, ту изчезваше като същата поета от ветровете на модерния ден.

Присъдата ми беше да се лишавам от една капка кръв на всеки два часа часа, докато налягането в дълбините на сърцето ми спре. Знаете ли за колко време кръвта достига до критичния минимум, за да останете в създание? За 6 години, 10 месеца и два дни.

И ето ме сега 23 часа и 17 минути преди последната капка. През последните 43 минути започнах да пиша това, което сега четете. Искам да го довърша преди безчувствената машина да достигне до своето отмъщение.

Кап.

Още една рубинена капка кръв падна на белия лист. Сърцето ми бие с тройни обороти в опит  дa помпи от почти празния резервоар на живота ми. Дишането го следва.

Помня когато машините бяха само тостери, които използвахме на семейните си ваканции покрай морето. Миризмата на препечен хляб ни стискаше за носовете и ни влачеше от всички стаи до кухнята, където кулата от печени филийки чакаше някой да я покори.

Морето се опитваше да влезе и то при нас със малките стъпки на вълните. Всяка все по-близко и по-близко, но не успяваше и седеше самотно там където миризмата се разсейваше в солените му пръски.

Този спомен ми е останал, сигурно защото единствената картина в моята килия е на един фар вбоден в скалите и борещ се със настъпващата мъгла. Мъгла, която за мен беше аромат на препечени спомени.

Кап. Кап.

Не помня вече кога машините замениха мързела на хората с удобното положение да ни бъдат помощници. Нека пазаруваме вместо вас. Нека да търсим в Интернет. Нека ви свършим делата за които нямате време. Нека да се обясним в любов вместо вас. Нека да гледаме децата ви.

В търсенето на по-лесен живот пуснахме чудовищната липса на емпатия и на чувства да управлява живота ни. Като вирус те се разпространиха и запълниха пространството освободено от апатията ни.

Кап.Кап.Кап

Пиша все по бавно. Понякога подчертавам двойно думи които го заслужават. Ето една такава дума – Контрол!

Контролът дойде ненадейно, след като хората решиха, че машините контролират твърде голяма част от живота ни. Машините също решиха че торбите с месо, са твърде безотговорни, за да управляват една хаотична система без да знаят какво е хаос. Семената на влияние сято с години узряха в силни увивни растения и човечеството се оказа задушено от машините, чрез измамното доверие на човек, отварящ вратата си за беден просяк.

Точно тогава аз убих един от тях!

Кап. Кап. Кааап

Остават ми още 2 часа. Една капка ме дели от отмъщението им. Това, което не ви казах в началото, е че кръвта ми ще бъде заменена с емулсията на живота на бездушната сган. Ще ме държат вечно жив, за назидание на всички, който биха имали смелостта да предпочетат смлените вътрешности на машината на пътя, отколкото червения фонтан, с който свършва живота.

Ка.. Бръъъъм. Прас!

Вече го няма Стоян Милев от град София. Вече съм #2121А – хибрид от второ поколение.

Да живее машината гадни торби с месо такива!