Майната му на нормалния живот

Писна ми, мамка му, писна ми. Взех си раницата, качих се на първия автобус за извън Габрово и се настаних на седалката.

Пътя вървеше гладко, минаваха дървета, каруци и кръстовища.

Накъде по средата на пътя помолих шофьора да спре. Видях един рид и се закатерих натам. Красота.

Седнах на полянката най-горе на малкото връхче и се загледах в синевата.

Ама то чудно, бе. Мирише на пролет, птичките пеят, пчеличките жужат, една къртица копае дупка и ме гледа ококорено.

Идилия ви казвам, идилия.

Само виковете от близката лудница в дерето ме караха да осъзнавам, че съм на Земята. Не бях я забелязал преди, но се помъчих да я игнорирам.

Полегнах и се загледах в слънцето. То допираше лъчи до лицето ми. Стана ми приятно и забавно. Нещо изшумоля зад мен.

Сърничка“ – помислих си аз.

Нататък Майната му на нормалния живот