Писна ми, мамка му, писна ми. Взех си раницата, качих се на първия автобус за извън Габрово и се настаних на седалката.
Пътя вървеше гладко, минаваха дървета, каруци и кръстовища.
Накъде по средата на пътя помолих шофьора да спре. Видях един рид и се закатерих натам. Красота.
Седнах на полянката най-горе на малкото връхче и се загледах в синевата.
Ама то чудно, бе. Мирише на пролет, птичките пеят, пчеличките жужат, една къртица копае дупка и ме гледа ококорено.
Идилия ви казвам, идилия.
Само виковете от близката лудница в дерето ме караха да осъзнавам, че съм на Земята. Не бях я забелязал преди, но се помъчих да я игнорирам.
Полегнах и се загледах в слънцето. То допираше лъчи до лицето ми. Стана ми приятно и забавно. Нещо изшумоля зад мен.
„Сърничка“ – помислих си аз.