Надежда за България?

Бързам да напиша тези редове, докато още ми е „прясно“ в главата, всичко онова, което запомних от България.

Не бях идвал в София от година и половина, ако не и повече. Последната ми визита беше именно за да напусна милата ни страна с един стар Опел, пълен с тенджери ,чинии и най-ценното  – моето семейство.

Консерва?

Още щом кацнах на летището в София и качвайки се на таксито ме блъсна мириса на застояло, не че таксито не беше наред, а това, че нищо не се беше променило.  Хората все така гледаха тротоарите, унили, тъжни, пълни с празнота.  Колите – стари, мръсни, пушат като комини, бръмчат. Улиците- пробити, мръсни и самотни.

Тъжно ми стана, надежда всяка оставих, след като говорих с доста хора за „революцията“. Уви революция само на думи, но не и на мислене и на дела.

Срещите

Видях се с доста приятели, прекарах си чудесно, за което истински благодаря. Такива приятели не мога и не искам да имам където и да е било другаде.

Ицо Генев, обаче върна надеждата ми, че нещо може да се промени в България. Въпреки всичките трудности, които му поднесе живота, той не се отказва, за разлика от мене и аз ще помагам доколкото мога, не защото искам да се върна, а просто защото искам да върна услугата на страната, която ми даде доста неща, докато растях и не осъзнавах, че живея в блато, от което е трудно да се излезе.

Сега, обаче, блатото може да се пресуши и на негово място да се построи беседка, за повече едва ли имаме сили.

Видях се и с Дойчин, с когото едно време успяхме да постигнем да има денонощен градски транспорт в София. Той разбира се свърши по-голямата работа, но сега говорихме на различни теми и макар, е сега е част от проект, който не ми е на сърцето, обещах да помагам на добри идеи да се случват.

Аз работя с хора, а не с политически партии.

Уважавам хора, без значение дали са част от някакъв проект или не, когато идеята или проектът е в насоката в която аз искам да работа – аз работя. Не преценявам хората по това „какви за на цвят“, а по това какво могат и по-това до колко им вярвам.

 Телевизорът

Без да искам включих телевизора, гледаше ме лицето на Христо Мутафчиев. Поредното доказателство за това, колко се променят хората, когато им дадеш власт. Според него точно по време на криза, хората, трябва да ходят на театър, защото това е начин да избягаш от реалността.

ТОЧНО сега не е време да бягаш от реалността, защото това правим последните 30 години, ако не и повече – БЯГАМЕ. Сега е време да се променим и да работим.

После каза, че ако били спрели средствата за култура, културните работници, щели  да излязат с лъжици и тенджери да дрънкат и в Брюксел щели да ги чуят. Да, по едно време плашеха с Москва, сега с Брюксел.

В страна, в което се смята чалгата за култура, според мен всички „културни работници“ са се провалили жестоко. Промяна трябва, а не заплахи. Добри културни проекти, а не смешни филми, които само създателите им ги разбират,  другите се правят, че и те ги разбират, за да не изглеждат глупави.

Не да намираш „път към Вежди“, а пък към сърцата на хората, за да ги накараш да мислят, а не да бягат от реалността.

И сега?

Ще си проличи какво ще правя от сега на татък, но ще бъда доста по-активен отколкото сега, защото има много малка надежда, че нещата ще се променят, но не сега.

Аз имам план!