„Оставката на Министъра“ – моята версия

Това, разказче е предложение на идеята от блога на Пейо

Oставката в името на доброто

Джеймс Бонд бавно се приближи до прозореца, който беше покрит с тежка червена завеса и я издърпа с бързо движение. Червения балдахин се плъзна по релсите и се отметна в страни.

„Ех колко е хубаво“ – помисли си той, като видя красотите на града, които се разкриваха пред него. Колите сякаш се лутаха сред нощния здрач и светлините им се вплитаха в безброй комбинации, точно каквото ставаше и в главата на 007.

Нещо изшумя до вратата. С тихо движение агента се приближи до нея и се прилепи плътно, като внимаваше да не издаде присъствието си.

Три почуквания! Пауза и отново три почуквания.

– 43 – каза Джеймс. Паролата беше ясна, отговорът – три числа, беше в очакване.

Отвън се чу нещо на непознат за Бонд език. Палецът му докосна спусъка и започна бавно да го притиска. Ако нямаше отговор на паролата Джеймс трябваше да стреля. Имаше разрешение да убива. Отвън продължаваше да се чува непознатия език:

– Мило, мило – повтаряше мелодичен женски глас.

Джеймс стреля през вратата. Точно три точни изстрела пронизаха точно някого от другата страна на преградата. Настъпи тишина и мрак. Джеймс се обърна и взе куфарчето от масата, прибра пистолета в него, заключи го и бързо скочи на рамката на прозореца.

„Мило, мило“ се чу отново близо до вратата. Джеймс изтръпна и се обърна бързо отново с пистолет в ръка. Беше трениран да реагира светкавично …

АААА !

Министърчето се стресна и отвори очи.

– Какво става, бе мило – го попита съпругата му – будя те от двадесет минути.
– Ах, било е сън – каза той – сънувах един колега, ама малко е бамбашкъ.
– Ха, ми да му налеем една ракия – опита да се пошегува тя.

Той я погледна зло и стана от леглото. Пижамата му беше прилепнала от пот и очертаваше на места тялото му, което вече беше на години, но стегнато, все пак беше министър.

– Муши, изстена той, докато събличаше горнището на пижамата – дай да закусваме, че днес е тежък ден, ще си подавам оставката.

Жена му го погледна с любов, приближи се до него и го погали по бузката:

– Обичам когато се шегуваш, мило и не ми казвай Муши, някой може да ни слуша.
– Муши-слуши – със закачка я целуна той – никой не ни слуша, нали само аз мога това.

Жената се почувства горда, че такава сила беше въплатена в мъжа й. Ех, помисли си тя, добре че се ожених за него преди оная мръсница Мария с големите ‘кофпомпи’.

Масата вече носеше аромата на прясно кафе и кроасани, току що донесени от близката фурна. Лампата пръскаше бледа светлина и помагаше в осветяването на малката кухня на слънцето, което изплуваше като огромен огнен кораб от небосклона

– Алооо, авторчето – обърна се министъра към мене – хайде по сериозно бе, какви са тея поезии.
– Слушам, другарю министър – нямаше къде да ида.

Закуската приключи бързо. Министъра облече синия костюм с червена вратовръзка, лъсна си обувките в машината в антрето, погледна се в огледалото и викна:

– Мушо, дай ми гребенчето, да си плесна една прическа, че днес ще си подавам оставката.
– Мило, ама ти сериозно ли? – каза съпругата му докато му подаваше гребена, който бяха избрали заедно от един магазин във Виена.
– Е, да, изсумтя той – не се ли сещаш, вече го обсъждахме.
– Оффф, да, ама голяма съм забравана, ще ме напляскаш ли – с котешки намек каза тя.
– Довечера, хррррр – каза той и отвори вратата, за да излезе.

Колата със син буркан спря пред входа на кооперацията на министъра. Той елегантно се доближи до шофьора и отвори вратата

– Слизай Пешо, днес аз ще карам, като за последно.
– Слушам другарю генерал – стресна се служителя и все още не вярвайки се махна от мястото на водача.
– Не съм генерал още, стига с тоя Бойко – скара му се министъра, докато слагаше колана на черното возило.

След половин час същото то спря пред министерството. Групата журналисти, която дежуреше от рано сутринта скочиха към колата и започнаха още преди да се отворят вратите да задават въпросите си:
– Господин министър, вярно ли е, че подавате оставка – викаше един
– Другарю министър, защооооо – ревеше репортер от „Дума“
– На кого ни оставяш Руменеееее – викаше шофьора, пропит от масовата паника хапейки усните си.

Министъра го погледна строго, но се усмихна бащински и слезе от колата. Журналистите объркани от това, че той не е от правилната страна на возилото леко се стъписаха. Един от тях вече диктуваше по телефона

– Пиши Пене, министъра има свой двойник за шофьор. Той видимо пиян докара важната особа в министерството, където се очаква да подаде оставка. Не, чакай, не е докарал министъра, докарал е някакъв друг, който не го познавам…

Секретарката на министъра го посрещна видимо разстроена:

– Добро утро, ето ви документите за подписване
– Добро утро Мария, добро утро пиле – във видимо добро настроение я посрещна той – Напечата ли ми оставчицата?
– Да, тук е, почти през сълзи каза тя и му я подаде.

Той седна в мекото кресло, отпусна се и кафявата кожена материя го погали по меките му част. „Ех, как ще ми липсва това кресло“ – помисли си той, докато палеше последната си цигара.

Взе листа пред себе си, сложи очилата, като леко ги бутна напред по носа и се зачете. Личеше му че е видимо доволен. „А, всички си мислеха, че няма да си подам никога оставката сам, нали пезевенти такива“ – ехидно се радваше той на мнението на другите.

Хвана писалката и подписа белия лист с размах. Капки мастило се развърчаха във въздуха и паднаха на бюрото.

– Мария, дай ми едно кафенце, ей така като за последно, ама от онова хубавото, дето не се дебелее от него.

Мария (с големите ‘кофпомпи’), сякаш очаквайки това, вече внасяше голяма чаша топло кафе, което носеше аромата на спомените.

Министъра, се обърна към прозореца и погледна София и докато отпиваше от кафето мисли хвърчаха из главата му. Спомни си Куйович – Хуйович, спомни се фонтана в Плевен, спомни си разговорите на „4 очии две каси уиски“ с разни хора, сети се за министър -председателя …

– Ех, Мария, хайде че закъснях- скочи той от креслото.

Xвана листа с оставката си, хвана и другите документи, които секретарката му подаде и се втурна по коридора към залата за срещи. Бързаше доста.

– Хей, авторчето – пак ми направи забележка той – не бързам чак толкова, все пак хубаво ми беше да съм министър, ама трябва да си подам оставката, защото …

Пльонг! Тсссс.

Асансьора прекъсна неговото откровение с мене. Тълпа от фоторепортери засвяткаха в очите му, микрофони и камери го накараха да си спомни защо толкова мразеше тея досадници.

Успя някак си да се провре през тях, дори с малко сила и влезе в окрасената зала. Журналистите скочиха веднага след него и те.

Другите гости по протокол бяха вече дошли – министър-председателя стоеше в лявата част на залата, до него беше председателя на Народното събрание, до него председателя на европейския съвет – Симеон Сакскобургота. Още дипломати и известни лица допълваха приятната за министъра атмосфера.

Той се приближи до тях и протегна листа с оставката си. Апаратите на репортерите защракаха силно, камерите започнаха да издават оня специфичен шум, когато фокусират, някой бъбреше тихо – сигурно предаваше на живо.

Листа в ръката му затрепери, пръстите му се изпотиха, дишането му се учести, а сърцето му биеше лудо

– Не си се отказал, нали – промрънка министър-председателя.
“ Да не съм луд“ – си помисли министъра и му тикна в ръката документа.

Залата изпадна в ръкопляскания и овации. Само оркестър липсваше за да се получи истинска купонджийска атмосфера. Е, може би и нещо сухо и ракийка.

– Дами и господа – започна Председателя на Народното Събрание – с правомощията издадени ми от Президента на Републиката приемам оставката на министъра с което се отваря процедурата за избора му за новия министър-председател на Републиката.

Бившия министър и настоящ премиер в новото правителство на Доган се усмихна леко и наклони глава на ляво.
„Ей сега,ще видите какво става“ – помисли си той „Ще ви разгоня фамилиите, че и още нещо“.

Журналистите продължаваха да снимат този исторически момент и да гледат с уважение на новото лице на висшата политика, което израстна от малко московско момче до премиер на Републиката

– Авторчето,еййй, стига вече писа
– Слушам, другарю Премиер !

София, 28.03.2008

A вие имате ли своя версия? Предложете я и спечелете от наградния фонд, който вече е 600 лева. Повече в блога на Пейо

Влезте в общността на блога ми.
8269 човека го направиха от 2004 година досега! Запишете се и получавайте нови материали от време на време.
Аз мразя спама. Няма да получавате такъв от мен.

8 мнения за “„Оставката на Министъра“ – моята версия”

  1. Свежо: Дааам, то беше ясно каква е крайната цел. Лошото е, че ламята има много глави и на мястото на отрязаната ще се появи друга.

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.