Майната му на нормалния живот

Писна ми, мамка му, писна ми. Взех си раницата, качих се на първия автобус за извън София и се настаних на седалката. Пътя вървеше гладко, минаваха дървета, каруци и кръстовища.

Накъде по средата на пътя помолих шофьора да спре. Видях един рид и се закатерих натам. Красота.

Седнах на полянката най-горе на малкото връхче и се загледах в синевата. Ама то чудно, бе. Мирише на пролет, птичките пеят, пчеличките жужат, една къртица копае дупка и ме гледа ококорено, идилия ви казвам, идилия.

Само виковете от близката лудница в дерето ме караха да осъзнавам, че съм на Земята. Не бях я забелязал преди, но се помъчих да я игнорирам.

Полегнах и се загледах в слънцето. То допираше лъчи до лицето ми. Стана ми приятно и забавно. Нещо изшумоля зад мен. „Сърничка“ – помислих си аз.

– Ахааааа, ей ко къде е бе – се чу плътен женски глас – айде идвайте.

Аз се сепнах и се обърнах. Една огромна жена облечена в бяло катереше рида към мене. Приближаваше се доста бързо, но като стигна на десетина метра от мен се спря и тръгна по-бавно.

– Ехххееееее – каза пак тя – ето те бре – ух, измъчи ни.

Аз я погледнах с недоумение. В същото време две още по-едрички момчета, пак облечени в бяло, допъплиха плувнали в пот до нея.

– Ти си Богомил, нали? – попита единия.
– Блогърче си нещо? – попита втория

– Да – казах аз.

– Еххх, ама и си казва, веднага – каза сестрата на двамата си колеги.
– Абе изпотихме се – каза ми тя – Как можа тоя път тука да се качиш.

Аз я погледнах тъпо.

– Ама, за какво говорите – даже се опитах да бъда любезен.
– Айде, айде сега. Пак успя да ни се измъкнеш – каза сестрата и кимна към сградата в долината
.

Аз сякаш осъзнавайки какво става, станах и се усмихнах:

– Ааа, ама аз не съм от там, ха-ха, ама да не се помислили, че аз …
– Няма нищо моето момче – прекъсна ме сестрата и запристъпва леко към мен – спокойно, всичко е наред.

Аз се ококорих, като къртицата преди малко.

– Хайде, че на всички им е тъжно за тебе. Тримата други Богомили, на двамата oggini, на Йовко, дори на Наполеон от другата стая му стана тъжно, даже сълза пророни ..

– То защото му шибнах една, дето не трябваше – промърмори единия от санитарите.
– Тихо, пък ти бе – просъска му тихо сестрата. – Хайде богенце, хайде да си ходим.

– Хей, хей, хей, чакайте сега да ви обясня. Аз наистина съм Богомил, ама не съм луд, току що пристигам с рейса от Габрово. Нещо сте в грешка

– Сто милилитра блоголин в гъза – изпища сестрата – не, нека да са сто и петдесет.

Единия санитар скочи и усетих, как една игла се забива в мен.

Пак пееха птичките, пак пчеличките жужаха, пак една къртица ме гледаше ококорено. Ах, не това бил Луи трети или четвърти.

Майната му на нормалния живот. Искам емоции.

Майната ѝ на топлата бира.

Иван седеше на бара и усилено се взираше в русокосата едрогърда бивша червенокоса и може би и бивша чернокоса девойка, която го стоеше в кафенето.

„Малииии, ако ми падне, ша я скъсам“ си мислеше той, докато погледа му блуждаеше около нея.

Жорооо, дай две бири, ама големи. – Викна кака Минка през масите
Днеска ‘секи смучи бири, уа – каза Жорката като си бръка в носа. – Я, каква жега е настанала ,направо не’ам нерви да седя зад бара.
Ми смукни му и ти една – предложи кака Минка – и без друго само тия двамата са ни клиенти.

Петя се усмихна на диалога и тогава видя, че Иван беше се втренчил в нея.

„Ах ма тоя кво ме гледаааа, брех. Явно вече мязам на човек“ – си рече Петя и се поизпъчи. „Русото си е русо. Грешка няма. Ма и той е един убавец, пу пу„.

Кака Минка се затири да занесе бирите.

„Аууу и тя бие бира кат’ мене. Якооооо“ – пак започна да крои планове Иван.
„Аууу и той пие бира кат’ мене. Ауууу“ – си помисли Петя.

Един Купидон се стрелна да ги целне, но се спря. И двамата надигнаха чашите да пият бира. Часът удари дванайсет. Тежкия тежгях се отвори и Жорката излезе от там. Петя отпи първа, после и Иван. Купидона пак се насочи да събере тази идилия в хубава история.

– Пу, деба мааму, деба – изплю бирата Петя. – Квай тая пумия?
Бах мааму и бах – се чу от другата страна, от масата на Иван

Купидона изчезна, Жорката и той.

Майната ѝ на топлата бира.

Майната ѝ на бързата закуска

– Кво
– 2 омлета. Ще станат ли бързо?
– Ъхъ

Зелени гущери залазиха по цъфналата липа, а Марчето ревеше в кухнята:

– Деба мама им на тея, дет си зеха омлета на тая жега. Абе може ли при трийсе градуса на сянка да искат омлет. Това тараторче, това нещо ладно от обедното меню, бива, ама сега яйца да им бъркам, деба мама им деба.

Зелените гущери продължават да лазят и да ръсят липов цвят в носа ми. Минава петнадесета минута и клиентите цъкат нервно по масата. 16, 17, …

– Миме, ма, ела им земи яйцата на тия. Хм, искат с кашкавал омлет ли, ми да си казала по-рано. Айде кот има такоз ша муат.

Минута тридесета настана вече. Ще се мреееее, не ще се ядеееееее.

Майната ѝ на бързата закуска.

Вижте всички майни тук. :)