След тежката зима през лето… се появиха дупки по пътя. В някой от тях можеш да се посадиш домати и да ги отгледаш докато колите слаломират около тях. В повечето случаи тези новопоявили се пътни рани са доста опасни за колите, които се движат по балканските села – Костенковци, Карали, Лесичарка и Раховци.
Ето защо им направихме малка арт-акция, с която се надяваме да привлечем вниманието на общината и на АПИ (не знаем кой точно ги владее пътищата сега).
Преди няколко седмици писах в блога си, за намерено сметище при моите опити да сложа римски останки в OpenStreetMap.
Какво се случи след това:
Бях приятно изненадан да намеря целия екип на РИОСВ Велико Търново (заедно с директора) на място с чували, ръкавици и добро желание за помощ. Имаше и техника и хора от ОП “Благоустрояване“ от Габрово, която се оказа недостатъчна в един момент.
Цяла зима и пролет се занимавах да добавям обекти и интересни места в OpenStreetMap в селата между Дряново и Габрово.
Моето си Костенковци, сега си има почти всички къщи, паметници, спирки, чушми и маршрути наоколо.
Една от целите ми за това лято е да намеря останки или свидетелства за римското присъстие там, посочени в няколко независими източници.
Тръгнах в петък по машрута от Костенковци към връх Глоговец, от където се разкрива невероятна гледна към цялата околност, в. Шипка, в. Бузлуджа, Триглав и какво ли още не.
Дядо Йово не бил истински дядо, но всички му викали така, още от както се родил. Той имал градина, хубава и плодородна, цялата с дръвчета – ябълки и сливи. Наследил я бил от своя дядо – стар и жилав балканджия, който се трудил цял живот за нея.
Дядо Йово, бил обаче мързелив. Сутрин ставал едвам-едвам от постелята, протягал се, пиел кафе. После излизал и говорил с хората пред къщичката си. Като станело обяд, отивал в селската кръчмица и въздишал как по другите села хората имат я прасета, я крави, а той само една градина. Следобед, Дядо Йово се прибирал, дремвал малко, хапвал една ябълка и една слива от градината и пак се замислял колко е зле живота му.
Градината започвала да се обвива в бурени, а той все нямал време за нея, защото бил зает с мисли за какво имат другите и защо е толкова трудно и той да има едно прасенце.
Един ден дошъл един човек и казал:
Часът е някъде към 10 и нещо сутринта. Смъквам се от колелото след яко спускане и влизам в магазина на Лисичарка да купя сок за Коската, листи за баница и две млека.
Ако не знаете какво е селски магазин – значи никога не сте излизали от София и е време да се замислите за какво живеете, но все пак в селския магазин може да намерите всичко, което ви трябва от гвоздеи до сирене и дори русенско варено, в срок на годност ако имате късмет.
Освен да си купите нещо, можете разбира се и да седнете да изпиете по една ментичка с тоник или с една малка ракия, ако не ви е кеф да правите друго.
Както всяка събота, когато сме си на Костенковци отидохме да си купим домати и какво ли още не на пазара /битака/ в Дряново, който е там само един ден в седмицата. Имаше домати, кокошки, картофи и други грудки.
Впечатление ми направи, че дряновчани са бедни – по-бедни и от цирковни мишки. Една баба едвам скътала 43 стотинки ги даде за моркови, за да „има за бобеца, ба“. Въпреки всичко, нямаше човек, който не мина и не остави по някаква пара на уличния музикант, който вдъхваше живот на един стар тромпет, вдъхваше и надежда според мен…
Изведнъж, наскачаха някакви хора с камери и даже известни лица от някакви телевизии, дето постоянно присъстват в „Господари на ефира“ се замотаха в тълпата.
Когато бях малък се влюбих в Рупи. Беше най-яката мацка в квартала. Имаше гърди като Стара планина, ръце – като Марица и Дунав, зъби остри като върховете на Рила и Пирин, очите ѝ – бистри като рилските езера, а отдолу, ммм космата като Странджа планина.
Имаше даже едно място, дето расте но не старее. Сетете се за какво говоря. :)
Пораствах ли, пораствах и все бях влюбен в нея. Дойде момент обаче, когато взе да ме крънка за пари:
Писна ми, мамка му, писна ми. Взех си раницата, качих се на първия автобус за извън Габрово и се настаних на седалката.
Пътя вървеше гладко, минаваха дървета, каруци и кръстовища.
Накъде по средата на пътя помолих шофьора да спре. Видях един рид и се закатерих натам. Красота.
Седнах на полянката най-горе на малкото връхче и се загледах в синевата.
Ама то чудно, бе. Мирише на пролет, птичките пеят, пчеличките жужат, една къртица копае дупка и ме гледа ококорено.
Идилия ви казвам, идилия.
Само виковете от близката лудница в дерето ме караха да осъзнавам, че съм на Земята. Не бях я забелязал преди, но се помъчих да я игнорирам.
Полегнах и се загледах в слънцето. То допираше лъчи до лицето ми. Стана ми приятно и забавно. Нещо изшумоля зад мен.
„Сърничка“ – помислих си аз.