Разкази от Костенковци – Богомил Шопов

Градината на Дядо Йово. Познавате ли го?

Дядо Йово не бил истински дядо, но всички му викали така, още от както се родил. Той имал градина, хубава и плодородна, цялата с дръвчета – ябълки и сливи. Наследил я бил от своя дядо – стар и жилав балканджия, който се трудил цял живот за нея.

Дядо Йово, бил обаче мързелив. Сутрин ставал едвам-едвам от постелята, протягал се, пиел кафе. После излизал и говорил с хората пред къщичката си. Като станело обяд, отивал в селската кръчмица и въздишал как по другите села хората имат я прасета, я крави, а той само една градина. Следобед, Дядо Йово се прибирал, дремвал малко, хапвал една ябълка и една слива от градината и пак се замислял колко е зле живота му.

Градината започвала да се обвива в бурени, а той все нямал време за нея, защото бил зает с мисли за какво имат другите и защо е толкова трудно и той да има едно прасенце.

Един ден дошъл един човек и казал:

Гербери, комунисти и родната милиция

Часът е някъде към 10 и нещо сутринта. Смъквам се от колелото след яко спускане и влизам в магазина на Лисичарка да купя сок за Коската, листи за баница и две млека.

Ако не знаете какво е селски магазин – значи никога не сте излизали от София и е време да се замислите за какво живеете, но все пак в селския магазин може да намерите всичко, което ви трябва от гвоздеи до сирене и дори русенско варено, в срок на годност ако имате късмет.

Освен да си купите нещо, можете разбира се и да седнете да изпиете по една ментичка с тоник или с една малка ракия, ако не ви е кеф да правите друго.

На пазаря в Дряново

Както всяка събота, когато сме си на Костенковци отидохме да си купим домати и какво ли още не на пазара /битака/ в Дряново, който е там само един ден в седмицата. Имаше домати, кокошки, картофи и други грудки.

Впечатление ми направи, че дряновчани са бедни – по-бедни и от цирковни мишки. Една баба едвам скътала 43 стотинки ги даде за моркови, за да „има за бобеца, ба“. Въпреки всичко, нямаше човек, който не мина и не остави по някаква пара на уличния музикант, който вдъхваше живот на един стар тромпет, вдъхваше и надежда според мен…

Изведнъж, наскачаха някакви хора с камери и даже известни лица от някакви телевизии, дето постоянно присъстват в „Господари на ефира“ се замотаха в тълпата.

Влюбих се в Рупи с гърди като …

Когато бях малък се влюбих в Рупи. Беше най-яката мацка в квартала. Имаше гърди като Стара планина, ръце – като Марица и Дунав, зъби остри като върховете на Рила и Пирин, очите ѝ – бистри като рилските езера, а отдолу, ммм космата като Странджа планина.

Имаше даже едно място, дето расте но не старее. Сетете се за какво говоря. :)

Пораствах ли, пораствах и все бях влюбен в нея. Дойде момент обаче, когато взе да ме крънка за пари:

Майната му на нормалния живот

Писна ми, мамка му, писна ми. Взех си раницата, качих се на първия автобус за извън Габрово и се настаних на седалката.

Пътя вървеше гладко, минаваха дървета, каруци и кръстовища.

Накъде по средата на пътя помолих шофьора да спре. Видях един рид и се закатерих натам. Красота.

Седнах на полянката най-горе на малкото връхче и се загледах в синевата.

Ама то чудно, бе. Мирише на пролет, птичките пеят, пчеличките жужат, една къртица копае дупка и ме гледа ококорено.

Идилия ви казвам, идилия.

Само виковете от близката лудница в дерето ме караха да осъзнавам, че съм на Земята. Не бях я забелязал преди, но се помъчих да я игнорирам.

Полегнах и се загледах в слънцето. То допираше лъчи до лицето ми. Стана ми приятно и забавно. Нещо изшумоля зад мен.

„Сърничка“ – помислих си аз.

Майната ѝ на топлата бира.

Иван седеше на бара и усилено се взираше в русокосата едрогърда, бивша червенокоса и може би и бивша чернокоса девойка, която стоеше в кафенето.

„Малииии, ако ми падне, ша я скъсам“ си мислеше той, докато погледа му блуждаеше около нея.

– Жорооо, дай две бири, ама големи. – Викна кака Минка през масите.
– Днеска ‘секи смучи бири, уа – каза Жорката като си бръка в носа. – Я, каква жега е настанала ,направо не’ам нерви да седя зад бара.
– Ми смукни му и ти една – предложи кака Минка – и без друго само тия двамата са ни клиенти.

Майната ѝ на бързата закуска

– Кво
– 2 омлета. Ще станат ли бързо?
– Ъхъ

Зелени гущери залазиха по цъфналата липа, а Марчето ревеше в кухнята:

– Деба мама им на тея, дет си зеха омлета на тая жега. Абе може ли при трийсе градуса на сянка да искат омлет. Това тараторче, това нещо ладно от обедното меню, бива, ама сега яйца да им бъркам, деба мама им деба.

Зелените гущери продължават да лазят и да ръсят липов цвят в носа ми. Минава петнадесета минута и клиентите цъкат нервно по масата. 16, 17, …

– Миме, ма, ела им земи яйцата на тия. Хм, искат с кашкавал омлет ли, ми да си казала по-рано. Айде кот има такоз ша муат.

Минута тридесета настана вече. Ще се мреееее, не ще се ядеееееее.

Майната ѝ на бързата закуска.

Browsing category: Разкази от Костенковци